Дюковски впери очи в него, прочете смущението му и трепна. Видя, че управителят носи сини панталони, на които по-рано не бе обърнал внимание. Панталоните го подсетиха за сините власинки, намерени по репея. Чубиков на свой ред изгледа подозрително Псеков.

— Отивай си! — каза той на Николашка. — А сега позволете да ви задам един въпрос, господин Псеков. Вие, не ще и дума, сте били тук в събота срещу неделя?

— Да, в десет часа вечерях с Марк Иванич.

— А след това?

Псеков се обърка и стана от масата.

— След това… след това… Наистина не помня — замънка той. — Пих много тогава… Не помня къде и кога съм заспал… Защо всички ме гледате така? Сякаш аз съм убиецът!

— Къде се събудихте?

— Събудих се на печката в кухнята за слугите… Всички могат да потвърдят. Как съм се озовал на печката, Не зная…

— Не се вълнувайте… Акулина познавахте ли?

— В това няма нищо особено…

— От вас ли тя мина при Кляузов?

— Да… Ефрем, дай още гъби! Искате ли чай, Евграф Кузмич?

Настана тежко, досадно мълчание, което продължи около пет минути. Дюковски мълчеше и не откъсваше острия си поглед от пребледнялото лице на Псеков. Мълчанието бе нарушено от следователя.

— Ще трябва — каза той — да идем в голямата къща и да поприказваме там със сестрата на покойния, Маря Ивановна. Може би тя ще ни даде някакви указания.

Чубиков и помощникът му благодариха за закуската и тръгнаха към господарската къща. Те свариха сестрата на Кляузов, Маря Ивановна, четиридесет и пет годишна мома, да се моли пред високия фамилен иконостас. Като видя гостите с чанти и фуражки с кокарди, тя пребледня.

— Преди всичко поднасям извиненията си, задето нарушихме, тъй да се каже, вашето молитвено настроение — започна галантният Чубиков, като се поклони и удари токовете си. — Имаме една молба към вас. Вие, разбира се, вече сте научили… Съществува подозрение, че брат ви, по някакъв начин, е убит. Божа воля, знаете ли… Никой няма да избегне смъртта, нито царят, нито пъдарят. Не можете ли вие да ни помогнете с някакво указание, разяснение..