— Къде е господарят ти? — попита го Чубиков.

— Убиха го, ваше високоблагородие.

Като каза това, Николашка замига и се разплака.

— Знаем, че са го убили. Но къде е той сега? Тялото му къде е?

— Разправят, че го измъкнали през прозореца и го заровили в градината.

— Хм!… Резултатите от следствието вече са известни в кухнята… Лошо. Ти, любезни, къде беше през онази нощ, когато са убили господаря ти? Тоест в събота?

Николашка вдигна глава нагоре, проточи врат и се замисли.

— Не мога да знам, ваше високоблагородие — каза той. — Бях си пийнал и не помня.

— Alibi! — прошепна Дюковски, като се усмихна и потри ръце.

— Тъй. Ами от какво е тази кръв под прозореца на господаря ти?

Николашка вирна глава и се замисли.

— По-бързо мисли! — каза полицейският началник.

— Сегинка. Тази кръв е от нищо и никакво, ваше високоблагородие. Кокошка клах. Клах я най-обикновено, както всякога, ама тя да вземе, че да се изскубне от ръцете ми, да вземе, че да побегне… Точно от това е и кръвта.

Ефрем даде показания, че наистина Николашка всяка вечер коли кокошки и на различни места, но никой не бил видял недоклана кокошка да бяга из градината, което все пак не може да се отрича безусловно.

— Alibi — усмихна се Дюковски. — И какво глупаво alibi!

— С Акулка имаше ли вземане-даване?

— Не крия.

— А господарят ти я прилъга?

— Съвсем не. Мене Акулка ми я отне ето този, господин Псеков, Иван Михайлич, а на Иван Михайлич му я отне господарят. Така беше.

Псеков се смути и зачеса лявото си око.