— Ах… млъкнете, моля ви се! — махна с ръка следователят. — Току ни навира своята клечка! Не мога да понасям разпалените глави!Вместо да дирите кибритени клечки, по-добре огледайте леглото!

След огледа на леглото Дюковски рапортува:

— Нито кървави, нито каквито и да било други петна … Нови разкъсвания също няма. По възглавницата — следи от зъби. Одеялото е залято с течност, която има мирис на бира и същия вкус… Общият вид на леглото дава право да мислим, че на него се е водила борба.

— И сам зная, че се е водила борба! Не ви питам дали е имало борба. Вместо да дирите борба, по-добре да бяхте…

— Единият ботуш е тук, а другият не е налице…

— Е та какво?

— Ами това, че са го удушили, когато си е събувал ботушите. Не е успял да изуе втория си ботуш, когато…

— Заплещи ги!… А откъде знаете, че са го удушили? По възглавницата има следи от зъби. Самата възглавница е много омачкана и хвърлена на два метра от кревата.

— Разяснява, бъбрицата! Я по-добре да идем в градината. По-добре да бяхте видели в градината, вместо да се ровите тук… Това аз и сам ще го свърша.

В градината следствието се залови преди всичко с оглед на тревата. Тревата под прозореца беше стъпкана. Репеят под прозореца до самата стена бе също стъпкан. Дюковски успя да намери в него няколко скършени стръка и късче памук. По плодовете на върха бяха открити власинки от тъмносин вълнен плат.

— Какъв цвят беше последният му костюм? — попита Дюковски управителя.

— Жълт, ленен.

— Отлично. Значи, те са били със син.

Няколко топчета от плода на репея бяха отрязани и грижливо увити в хартия. В това време пристигнаха полицейският началник Арцибашев-Свистаковски и докторът Тютюев. Началникът се здрависа и веднага почна да задоволява любопитството си, а докторът, висок и извънредно мършав човек с хлътнали очи, дълъг нос и остра брадичка, без да поздрави никого и без да пита нищо, седна на един пън, въздъхна и каза: