Приставът постави стража около пристройката, написа бележка за следователя и отиде да пие чай у управителя. След десетина минути седеше на едно столче, внимателно отхапваше захар и гълташе горещия като жарава чай.

— Ето ви… — разправяше той на Псеков. — Ето ви на… Дворянин, богат човек… любимец на боговете, тъй да се каже, както се изразява Пушкин, а какво излезе от него? Нищо! Пиянствуваше, развратничеше и… ето ви на — убиха го!

След два часа пристигна следователят. Николай Ермолаевич Чубиков (така се казваше следователят), висок, набит старец на около шестдесет години, вече четвърт век се подвизаваше на своето поприще. Цялата околия го знаеше като честен, умен и енергичен човек, който обича работата си. На местопроизшествието заедно с него дойде и неизбежният му спътник, помощник и деловодител Дюковски, висок млад човек на около двадесет и шест години.

— Вярно ли е, господа? — заговори Чубиков, като влезе в стаята на Псеков и като стискаше набързо ръка на всички. — Вярно ли е? Марк Иванич? Убит? Не, това е невъзможно! Не-въз-мож-но!

— Както виждате… — въздъхна приставът.

— Господи боже мой! Та миналия петък го видях на панаира в Тарабанково! Пихме заедно водка, моля ви се!

— Както виждате… — въздъхна още веднъж приставът.

Повъздишаха, повъзмущаваха се, изпиха по чаша чай и тръгнаха към пристройката.

— Стори път! — кресна урядникът на тълпата. Като влезе в пристройката, следователят се зае преди всичко да огледа вратата на спалнята. Вратата беше чамова, боядисана с жълта боя и без повреди. Особени белези, които биха послужили като някакви указания, не бяха открити. Пристъпено бе към разбиване.