— Какво имате пред вид?

— Клечката шведски кибрит, господине… Забравихте ли? Ама аз не съм забравил! Аз ще узная кой я е запалил в стаята на убития! Запалил я е не Николашка и не Псеков, у които при обиска не се намери кибрит, а третият, тоест Маря Ивановна. И ще докажа!… Оставете ме само да попътувам из околията, да поразузная…

— Добре де?седнете… Хайде да ги подложим на разпит.

Дюковски седна до масичката и заби дългия си нос в книжата.

— Да се доведе Николай Тетехов! — извика следователят.

Доведоха Николашка. Той беше блед и сух като клечка. Трепереше.

— Тетехов! — започна Чубиков. — През хиляда осемстотин седемдесет и девета година вие сте съден от съдията на първи участък за кражба и сте били осъден на затвор. През хиляда осемстотин осемдесет и втора година отново сте съден за кражба и отново сте лежали в затвора… Ние знаем всичко…

По лицето на Николашка се изписа смайване. Всезнаенето на следователя го порази. Но скоро израз на прекомерна скръб смени смайването. Той зарида и поиска позволение да иде да се умие и да се успокои. Изведоха го.

— Да се доведе Псеков! — заповяда следователят.

Доведоха Псеков. През последните дни лицето на младия човек много се бе изменило. Той беше отслабнал, побледнял, с хлътнали бузи. В очите му се четеше апатия.

— Седнете, Псеков — каза Чубиков. — Надявам се, че този път ще бъдете благоразумен и няма да лъжете както досега. През всички тези дни вие отричахте участието си в убийството на Кляузов въпреки многото улики, говорещи против вас. Това е неразумно. Признанието облекчава вината. Днес говоря с вас за последен път. Ако не признаете днес, утре ще бъде вече късно. Хайде, разкажете ни…